Ситен дъждец.
Студен.
Всяка капчица е като сълза, отронила се от клоните на дърветата, тъгуващи за умиращите листа.
Панелни гиганти, подредени в някаква болнава симетрия.
Мъждукащи петънца живот затворени в капана на битовите хралупи.
Каменни форми, жадно изсмукващи топлинката на телата.
Квартално кафене, згушено в основите на панелното чудовище.
Ръцете ми стискат пластмасова чашка и попиват топлинката на кофеиновата течност, а тялото ми се е свило в пластмасовата прегръдка на прагматичния стол, търсейки подслон в къща без покрив.
Хората...
...гледам ги пречупени през филтъра на мислите ми...
...неясни силуети в мъглата изпълваща погледа ми.
Разговорите... думите... са част от мъглата... капчици полепващи по лицето ми.
Шапка с козирка, сиво яке, кафяви панталони с протъркани крачоли, кафяви обувки с изтъркани шевове, слабо лице с набола брада и мътни, сини очи загледани на някъде... отвъд... и на вътре.
На вътре...
...в моето кралство.
Времето беше настъпило.
Той стоеше пред затворената преди малко врата на сърцето, зад която кралят отброяваше ритъма на ударите с крачките си и с поглед давещ се в езерото на скръбта.
Времето беше настъпило.
Той видя началото му в хлътналите очи на надеждата преди... преди колко време беше?!?
Спусна се бавно... като вечерен мрак и се разстла върху кралството, като черен воал върху тялото на мъртвец.
Сега надеждата лежеше мъртва в покоите на краля, а часовника бе започнал да отброява секундите на новото време...
...малки, болезнени късчета време.
Постоя още малко, докато тялото му се изпълваше с черната река на яроста, устните му се превръщаха в цепнатина от която надничаше бездънна бездна, а в очите му се разгаряха синаквите пламъчета на омразата.
И тръгна.
Бавно.
Из лабиринтите на кралството.
А стъпките му отекваха из тялото и възвестяваха новото време.
Започнаха с мислите пропити с тъга. Избиха ги с яроста на бесни кучета и намазаха лицата си с бледата им кръв.
После се втурнаха към спомените. Като ято черни гарвани. Врязаха се в застиналите им бледи тела и изкълваха очите им закотвени в морето на миналото.
Разпиляха вътрешностите им, овъргаляха се в тях и ги разпръснаха по короните на дърветата в дъбравата на спомените.
И потекоха...
...като мътни, бурни потоци черна кръв, влачещи телата на убитите и рушащи всичко по пътя си.
Към кристалните покои на душата.
На там...
...където се криеше магьосницата...
... любовта.
И се разбиха...
... в щитовете на чувствата, здраво забити в кристалните основи на душата, бранещи любовта.
Чувствата.
Светлите.
Приказни богатири, със сурови лица и погледи от които кръвта се превръщаше в кипяща стихия.
Черната кръв на реката започна да се насища с багрите на червеното, а труповете носени от водите и започнаха да възкръсват.
От цепнатината на устните му се надигна писък, наметнат с воал от скреж.
И отсъпи...
...не побягна. Бавно се обърна и закрачи на долу. Към портите зад което спеше, това чието име бе забравено... даже и от него. А в ушите му, един глас напевно шепнеше погребалната песен на мъртвата надежда.
Портите.
Отвори ги.
Сякаш раздели две планини.
И...
...нищо.
НИЩО.
Само лекия полъх на ветрец пронизващ тялото, завихрящ се вътре в него и излизащ обратно на вън... като въздишка.
Въздишка...
...отронила се от устните и паднала на земята като надгробен камък.
Синкавите пламъчета в очите му трепнаха, намаляха за момент да болнаво потрепващи езичета и блеснаха, озарявайки зениците му със студената светлина на далечна ярка звезда.
И усети...
...гняв.
Приел облика на вятър.
Изпълни дробовете му и пое...
...към кристалните покои на душата.
Гняв.
Тих и неумолим, като известие за смъртта на приятел...
...неудържим, като сълзите на дете.
Гняв.
Пронизващ телата на мислите, оставящ след себе си космическа пустош.
Гняв.
Превръщащ спомените в ледени пъшкули безвремие.
Достигна щитовете на чувствата и се просмука, през тях като студените капки на есенен дъжд, през прилепналата към болнавото тяло на малко дете фанелка.
Вля се в очите им, угаси огнищата... и разгоря нови.
Кристалните стени на душата се напукаха от тихата песен на вятъра, а тъпанчетата на чувствата се спукаха и закървиха.
Гняв-вятър...
...нахлу в покоите на душата, където властваше любовта - магьосницата на кралството, обсебваща спомените, омайваща мислите... диктуваща ритъма на сърцето.
Докосна я. С нежноста на острие.
Целуна я. С оловната тежест на устните, откраднати от мислите, спомените и чувствата...
...и пропадна вътре в нея като камък вързан за краката на мъртвец.
От покоите на душата излезе една старица и се скри в схлупената къщурка, згушена нейде в мъглите на забравата.
А вятъра...
...обгърна кралството, нахлу в сърцето като опустушителна стихия и...
...се изля през очите ми.
Очите ми...
...премигнаха.
Дланите ми се свиха в болезнена конвулсия и смачкаха пластмасовото тяло на чашката, а кафето се разля върху панталоните ми, просмука се и опари плътта ми.
Вятъра...
...издуха мъглата от очите ми и силуетите на хората прорязаха погледа ми, а думите им се забиха като пирони в ушите ми.
Вятъра...
...довя дъждовни капки под навеса на кафенето.
Студени.
Полепанаха по лицето ми и се просмукаха...
...в тялото, в душата, в сърцето.
Нещо разливаше гореща влага във вътрешния джоб на якето ми.
Бръкнах.
Извадих правоъгълно късче хартия.
Снимката.
Кървеше.
Гняв.
От снимката ме гледаше лицето на старица, забулено във воал от мъгла.
Гняв.
Пръстите ми се свиха като стоманени преси.
Гняв.
Станах... разкъсах пластмасовата прегръдка на стола, а стъпките ми оставиха ледени отпечатъци, върху мокрия асфалт.
Потопих се в прегръдката на сивото небе.
- Ей, момче!!! Някаква хартийка падна когато ставаше... - думите на чичкото увиснаха във влажния, студен въздух и се свлякоха на земята с дъждовните капки.
Момчето не се обърна, а на земята остана да лежи смачкания образ на девойката...
... старицата.
Кръвта бавно избледняваше в прегръдката на студения есенен дъжд.
Отвъд...
...и на вътре.
В схлупената къщурка, сред мъглите на забравата в моето кралство, една старица чакаше вятъра да утихне...
...чакаше завръщането на своята младост.
05.11.2002
|
